Вероятно българският език е единственият, в който майката се прилепва към бебето в едно общо „ние” или „вие”. „Спинкате ли?”, „здравички ли сте?”, „хапвате ли?” – това е обичайният начин, по който околните искат всъщност да попитат какво прави мъничето. И докато някои майки охотно приемат тази идея и самите те говорят за бебето като за „ние”, други откровено се втрещяват, когато трябва да отговорят на въпроса „колко пъти акахте днес”.
Разбира се, че през цялото време знаете, че въпросите всъщност нямат нищо общо с вас и не е нужно да броите и сумирате мокрите памперси и своите посещения в тоалетната. Вярно е, че спите почти колкото бебето, плачете заедно с бебето, усмихвате се заедно с бебето, но все пак сте (почти) самостоятелна личност и все още се храните и се къпете отделно, нали? А този начин на говорене просто ви влудява.
Някъде, някога, много отдавна, някой е решил да изкаже съпричастност по особен езиков начин. Попитал е нещо от типа на „сготвихме ли за вечеря?”. Разбира се, през цялото време на всички е било ясно, че питащият няма нищо общо с готвенето, но неговото желание да стане близък с отсрещната страна е намерила израз в това нелогично „ние”.
Явно нашите прабаби и прадядвоци са харесали идеята, защото тя продължава да живее и до днес. „Взехме ли си изпитчето?”, „изпихме ли си кафенцето” са съвсем обичайни реплики, които би трябвало да ни предразположат към откровение. Работата е там, че обикновено идват от хора, които не са ни чак толкова близки, че да ги приобщаваме към дейностите и емоциите си.
Същото желание за близост поражда и тези въпроси, които разглеждат майката и бебето като една единствена личност.
В днешния свят е въпрос на чест да бъдеш личност – независима, индивидуалистична и различна от всички останали. И когато една жена е била настроена на такава вълна през целия си съзнателен живот, тя трудно приема подобно сливане, дори само на думи. Да, тя обича детето си толкова, колкото всяка друга, но осъзнава много добре, че двамата са отделни личности със отделни желания, потребности и ритъм. И за нея е обидно да говорят за нея и за бебето като за придатъци един към друг.
Освен всичко останало, говорещият на „вие” често предизвиква онова лигаво усещане за угодничество, на което инстинктивно се противопоставяме, особено когато човекът не ни е особено симпатичен. Иска ни се да му изкрещим „Хей, това е Мими, аз съм нейната майка и ние нямаме никаква нужда от теб, така че не си ври носа, където не ти е работа!”
Е, не го правим, разбира се, защото сме добре възпитани.
Но както обикновено, монетата има две страни. Този начин на изразяване означава също така, че околните много добре осъзнават колко силно свързани са майката и бебето. Разбират (вероятно и от опит), че всичко, което се случва с мъничето, рефлектира с пълна сила и върху нея. И когато задават въпроса по този начин, те всъщност искат да знаят именно как се чувстват и двамата.
За начало нека си признаем, че „обичате ли пюренца” не е въпрос, заради който си струва да се вдигат скандали. Все пак ние (двамата, естествено) сме добре възпитани, нали? Можем да се направим, че не сме забелязали. Можем да се шегуваме и да кажем, че бебчо обича от тиква, а мама – от картофи. Можем и просто да побързаме да се отдалечим, ако събеседникът ни никак, ама никак не ни е приятен.
И после можем на спокойствие да се подрусаме по паважната улица, да поспим в количката и да се напишкаме. Дружно.